Малък парцел земя в източна Индия защитава 1420 вида редки местни видове ориз.
Когато тръгнеш от най-старата гара в Индия, минаваш през полета от ориз и стоманодобивни инсталации, изпомпващи струи дим в небето. Пресичаш богати на тиня реки, покрай къщи с пастелен цвят и водни биволи, пасящи в езерото, и след 16-часово пътуване навлизаш в буйното зелено градче на Мунигуда, в щата Одиша. Оттук, в края на девствените гори , на още 10 мили с мотоциклет се намират 1,7 акра земя, въеху която се отглеждат последните екземпляри от богатото оризово разнообразие в Индия.
Basudha е ферма за опазване на ориз, която отглежда 1420 традиционни сорта ориз, включително някои, които вече не се срещат никъде другаде по света. Тук могат да се намерят такива редки сортове като Гариб-сал („гариб“, означаващ беден в Бенгалия), иронично наречен ориз с наночастици сребро във всяко зърно. Или Сатин, което означава "съпруга", ориз, който съдържа три зърна във всеки корпус.
Голяма част от това разнообразие е изложено на риск от изчезване, казва Дебал Деб, основателят на Basudha. „Много е трудно да накараме хората да разберат какво са загубили, особено със сортове, които никога досега не са опитвали“, казва той. Бивш учен по Фулбрайт в Калифорнийския университет в Бъркли, Деб е еколог, днес станал фермер, който през по-голямата част от последните 25 години пътува до най-отдалечените краища на Индия - с влак, колело и пеша с цел събиране и документиране на многообразния и богат асортимент от ориз в страната.
По време на първоначалното си проучване Деб установява, че до 70-те години фермерите отглеждат повече от 110 000 сорта ориз в Индия. Той твърди, че появата на индустриалната революция в Индия, е довела до бърз упадък на традиционните сортове в полза на нови, високопродуктивни сортове. Индийското правителство и Международният институт за изследване на ориза развиват отглеждането на тези вносни соертове, докато местните сортове изчезват от нивите. „Те популяризираха идеята, че традиционните сортове ориз са ненаучни, изостанали и затова хората, които ги отглеждат, не могат да се справят с конкуренцията“, казва Деб. „И че има страх от глад, ако не произвеждаме повече храна като отглеждаме тези високопроизводителни съвременни сортове.“ През 1943 г. гладът в Бенгал убива между два и три милиона души.
Близо 90% от традиционните сортове ориз са загубени. Деб изчислява, че само около
6 000 съществуват днес. Както се оказва, само най-бедните земеделски стопани, тези, които се отглеждали на суша, отдалечена или крайбрежна солена земя, продължили да отглеждат местните сортове. Тези земеделските производители не могли да си позволят да купуват торовете, пестицидите или скъпата технология за напояване които изискват отглеждането на високодобивни сортове. „Досега не е имало високодобивен сорт, който може да расте на бедни земи“, казва Деб. „Така че тези фермери все още разчитат на традиционните сортове и те са източникът на моята колекция.“
През 1996 г. Деб напуска работата си в Световния фонд за природата, за да започне търсенето на традиционен ориз в цялата страна. С фокуса върху опазването на това, което той нарича „харизматична мега-фауна“, той иска да документира катастрофалната загуба на генетично разнообразие в Индия. Започва на местна почва, създавайки в Западен Бенгал. През 1997 г. организацията Vrihi (санскрит за "ориз"), народна банка за оризови семена, където фермерите могат да вземат семена от колекциите на Deb, за да се засадят в собствените си ферми. Земеделските производители от цялата страна донасят традиционни сортове от собствените си полета и ги разменят за други сортове в банката със семена.
Деб търгува със семената, той насърчава фермерите да разпространяват семената сред съседни фермери. „Вие сте свободни да продавате оризовите продукти“, казва им той. „Но не и семената.“ Оттогава 7 000 фермери от цяла Индия събират или обменят оризови сортове директно с Vrihi. След това те раздават този ориз на други фермери, а Деб казва, че до момента около 17 000 фермери са се възползвали от местното събиране на ориз на Vrihi. Vrihi е най-голямата банка от оризови семена с отворен достъп с Южна Азия, като в колекцията си има 1420 вида.
През 2001 г. Деб създава своята природозащитна ферма в Западен Бенгал, като я нарича Басуда, „земна майка” в Бенгалия. Там той отглежда местен ориз от своите бързо разрастващи се колекции. Той започва да се уморява от скептицизма на местните земеделски производители, които не могат да разберат защо един човек без земеделски произход ги моли да се върнат към местното засаждане на ориз, което са изоставили преди години. През 2010 г. стопани от Одиша поканиха Деб да започне да работи в подножието на Ниямгири, където сега има малка ферма.
Да отглеждаш над 1400 различни сортове ориз на площ от 1,7 акра земя, като същевременно поддържаш генетичната им чистота, е подвиг. Експертите препоръчват разстоянието за изолация от поне 360 фута от всички страни за всеки сорт ориз, който се засажда, тъй като оризовият прашец може да пътува толкова далеч. Би било невъзможно да се отглеждат всички сортове в неговата малка ферма, като все още се поддържа препоръчителното разстояние за изолация, така че Деб е измислил гениален метод за засаждане. Той засажда на няколко етапа във времето, така че всеки сорт ориз е заобиколен от други с различни дати на цъфтеж, за да се избегне кръстосаното опрашване. За да поддържа генетичната чистота на всеки сорт, всяка година Деб изследва 56 морфологични характеристики на всеки ориз. Тези характеристики включват такива аспекти като цвят на листата, ъгъл на листа, дължина и ширина на оризовото зърно и аромат.
Деб разказва поразителни примери за ориза, който е срещнал при мисията си да спре генетичната загуба на една от основните хранителни култури в света. Той говори за Lalu, сорт, толкова ароматен, че могъл да го усети, когато го изхвърлили едно домакинство, докато един ден се разхождал из полетата в Одиша. "Миризмата беше толкова силна и напомня на оризов пудинг", казва той. Basudha има колекция от близо 200 ароматни сорта. Други сортове във фермата имат богати на хранителни вещества или дори лечебни свойства. Той споменава и Nyavara, сорт, отглеждан предимно в Тамил Наду и считан за притежаващ невротерапевтична стойност, който местните жители традиционно се хранят с епилептични пациенти.
Около 70 сорта във фермата са устойчиви на наводнения, включително някои, които могат да растат във вода с дълбочина 12 фута. Има сортове, способни да растат не само в силно солена почва, но и в морската вода, която понякога се влива в крайбрежни ферми по време на циклони. Има и други устойчиви на наводнения сортове, които могат да останат потопени в продължение на седмици. "Сякаш задържат дъх", казва Деб. "И когато нивото на водата намалее, те могат да дишат отново."
Дори културните традиции се губят с избледняването на тези оризови сортове. Деб говори за Джамай-сал, ориз за зет, сорт, отглеждан специално за бенгалския празник на джамаи шашти, когато джамай или зетя е поканен на пиршество. За да сервира новия ориз със свеж вкус, Джамай-сал се добива само няколко дни преди джамаи шашти. Деб вярва, че сега Басуда може да е единствената ферма, където се отглежда този ориз. "Без да ставам джамей, имам тези семена", смее се той.
Установяването на Басуда на хълмовете Ниямгири се оказа подходящо решение. През последните две десетилетия регионът е обект на движение на хората за защита на коренните и племенните земи от ръцете на подкрепяни от правителството многонационални интереси за минното дело. Земята, върху която фермите на Деб се намират в племенно село е предоставена му от земеделски производители, които са разбрали стойността на мисията му, дори когато той е бил отвратен от държавните и националните земеделски институти на Индия.
Но дългата ръка на индустрията често му се натрапва. Седмица след като публикува откритията си за Garib-sal, сребърен ориз, представител на национална минна компания се свърза с него и го попита колко пари иска за 50 килограма ориз. Те искаха да отглеждат и добиват сребро от него. Като научи, че годишният приход на компанията е 27 милиона рупии годишно, Деб определи цената му. "Умножете вашите 27 милиона рупии по 25, което е броят на годините, в които отглеждам и събирам този ориз", каза той на представителя. "Тогава ми платете за всеки килограм ориз."
Деб има основателни причини да смята, че оризът му е безценен. С бързо променящия се климат разнообразието на културите е необходимост. Все по-голям брой бежанци от климата вече не могат да съществуват на земята, която е подхранвала предците им, а опазването на коренния ориз, особено видове, подходящи за отглеждане в неблагоприятни условия, е по-важно от всякога.
Но в Индия оризът е повече от храната. Той е носител на богатото наследство на страната. В Бенгал, когато някой иска да разбере дали сте яли, пита "Bhaat kheyechho?" Или "Яде ли ориз?" е като ежедневно хранене, така и свещено приношение, празнувано като обред на преминаване в Анапрашана, церемония, отбелязваща първата лъжица ориз на бебето. Да оставим това културно и кулинарно наследство да загине е непростима. Трябва да го спасим, казва Деб.
Богат избор на ориз на
oriz.bg
източник: atlasobscura.com
Когато тръгнеш от най-старата гара в Индия, минаваш през полета от ориз и стоманодобивни инсталации, изпомпващи струи дим в небето. Пресичаш богати на тиня реки, покрай къщи с пастелен цвят и водни биволи, пасящи в езерото, и след 16-часово пътуване навлизаш в буйното зелено градче на Мунигуда, в щата Одиша. Оттук, в края на девствените гори , на още 10 мили с мотоциклет се намират 1,7 акра земя, въеху която се отглеждат последните екземпляри от богатото оризово разнообразие в Индия.
Basudha е ферма за опазване на ориз, която отглежда 1420 традиционни сорта ориз, включително някои, които вече не се срещат никъде другаде по света. Тук могат да се намерят такива редки сортове като Гариб-сал („гариб“, означаващ беден в Бенгалия), иронично наречен ориз с наночастици сребро във всяко зърно. Или Сатин, което означава "съпруга", ориз, който съдържа три зърна във всеки корпус.Голяма част от това разнообразие е изложено на риск от изчезване, казва Дебал Деб, основателят на Basudha. „Много е трудно да накараме хората да разберат какво са загубили, особено със сортове, които никога досега не са опитвали“, казва той. Бивш учен по Фулбрайт в Калифорнийския университет в Бъркли, Деб е еколог, днес станал фермер, който през по-голямата част от последните 25 години пътува до най-отдалечените краища на Индия - с влак, колело и пеша с цел събиране и документиране на многообразния и богат асортимент от ориз в страната.
По време на първоначалното си проучване Деб установява, че до 70-те години фермерите отглеждат повече от 110 000 сорта ориз в Индия. Той твърди, че появата на индустриалната революция в Индия, е довела до бърз упадък на традиционните сортове в полза на нови, високопродуктивни сортове. Индийското правителство и Международният институт за изследване на ориза развиват отглеждането на тези вносни соертове, докато местните сортове изчезват от нивите. „Те популяризираха идеята, че традиционните сортове ориз са ненаучни, изостанали и затова хората, които ги отглеждат, не могат да се справят с конкуренцията“, казва Деб. „И че има страх от глад, ако не произвеждаме повече храна като отглеждаме тези високопроизводителни съвременни сортове.“ През 1943 г. гладът в Бенгал убива между два и три милиона души.Близо 90% от традиционните сортове ориз са загубени. Деб изчислява, че само около
6 000 съществуват днес. Както се оказва, само най-бедните земеделски стопани, тези, които се отглеждали на суша, отдалечена или крайбрежна солена земя, продължили да отглеждат местните сортове. Тези земеделските производители не могли да си позволят да купуват торовете, пестицидите или скъпата технология за напояване които изискват отглеждането на високодобивни сортове. „Досега не е имало високодобивен сорт, който може да расте на бедни земи“, казва Деб. „Така че тези фермери все още разчитат на традиционните сортове и те са източникът на моята колекция.“
През 1996 г. Деб напуска работата си в Световния фонд за природата, за да започне търсенето на традиционен ориз в цялата страна. С фокуса върху опазването на това, което той нарича „харизматична мега-фауна“, той иска да документира катастрофалната загуба на генетично разнообразие в Индия. Започва на местна почва, създавайки в Западен Бенгал. През 1997 г. организацията Vrihi (санскрит за "ориз"), народна банка за оризови семена, където фермерите могат да вземат семена от колекциите на Deb, за да се засадят в собствените си ферми. Земеделските производители от цялата страна донасят традиционни сортове от собствените си полета и ги разменят за други сортове в банката със семена.
Деб търгува със семената, той насърчава фермерите да разпространяват семената сред съседни фермери. „Вие сте свободни да продавате оризовите продукти“, казва им той. „Но не и семената.“ Оттогава 7 000 фермери от цяла Индия събират или обменят оризови сортове директно с Vrihi. След това те раздават този ориз на други фермери, а Деб казва, че до момента около 17 000 фермери са се възползвали от местното събиране на ориз на Vrihi. Vrihi е най-голямата банка от оризови семена с отворен достъп с Южна Азия, като в колекцията си има 1420 вида.
През 2001 г. Деб създава своята природозащитна ферма в Западен Бенгал, като я нарича Басуда, „земна майка” в Бенгалия. Там той отглежда местен ориз от своите бързо разрастващи се колекции. Той започва да се уморява от скептицизма на местните земеделски производители, които не могат да разберат защо един човек без земеделски произход ги моли да се върнат към местното засаждане на ориз, което са изоставили преди години. През 2010 г. стопани от Одиша поканиха Деб да започне да работи в подножието на Ниямгири, където сега има малка ферма.
Да отглеждаш над 1400 различни сортове ориз на площ от 1,7 акра земя, като същевременно поддържаш генетичната им чистота, е подвиг. Експертите препоръчват разстоянието за изолация от поне 360 фута от всички страни за всеки сорт ориз, който се засажда, тъй като оризовият прашец може да пътува толкова далеч. Би било невъзможно да се отглеждат всички сортове в неговата малка ферма, като все още се поддържа препоръчителното разстояние за изолация, така че Деб е измислил гениален метод за засаждане. Той засажда на няколко етапа във времето, така че всеки сорт ориз е заобиколен от други с различни дати на цъфтеж, за да се избегне кръстосаното опрашване. За да поддържа генетичната чистота на всеки сорт, всяка година Деб изследва 56 морфологични характеристики на всеки ориз. Тези характеристики включват такива аспекти като цвят на листата, ъгъл на листа, дължина и ширина на оризовото зърно и аромат.
Деб разказва поразителни примери за ориза, който е срещнал при мисията си да спре генетичната загуба на една от основните хранителни култури в света. Той говори за Lalu, сорт, толкова ароматен, че могъл да го усети, когато го изхвърлили едно домакинство, докато един ден се разхождал из полетата в Одиша. "Миризмата беше толкова силна и напомня на оризов пудинг", казва той. Basudha има колекция от близо 200 ароматни сорта. Други сортове във фермата имат богати на хранителни вещества или дори лечебни свойства. Той споменава и Nyavara, сорт, отглеждан предимно в Тамил Наду и считан за притежаващ невротерапевтична стойност, който местните жители традиционно се хранят с епилептични пациенти.
Около 70 сорта във фермата са устойчиви на наводнения, включително някои, които могат да растат във вода с дълбочина 12 фута. Има сортове, способни да растат не само в силно солена почва, но и в морската вода, която понякога се влива в крайбрежни ферми по време на циклони. Има и други устойчиви на наводнения сортове, които могат да останат потопени в продължение на седмици. "Сякаш задържат дъх", казва Деб. "И когато нивото на водата намалее, те могат да дишат отново."
Дори културните традиции се губят с избледняването на тези оризови сортове. Деб говори за Джамай-сал, ориз за зет, сорт, отглеждан специално за бенгалския празник на джамаи шашти, когато джамай или зетя е поканен на пиршество. За да сервира новия ориз със свеж вкус, Джамай-сал се добива само няколко дни преди джамаи шашти. Деб вярва, че сега Басуда може да е единствената ферма, където се отглежда този ориз. "Без да ставам джамей, имам тези семена", смее се той.
Установяването на Басуда на хълмовете Ниямгири се оказа подходящо решение. През последните две десетилетия регионът е обект на движение на хората за защита на коренните и племенните земи от ръцете на подкрепяни от правителството многонационални интереси за минното дело. Земята, върху която фермите на Деб се намират в племенно село е предоставена му от земеделски производители, които са разбрали стойността на мисията му, дори когато той е бил отвратен от държавните и националните земеделски институти на Индия.
Но дългата ръка на индустрията често му се натрапва. Седмица след като публикува откритията си за Garib-sal, сребърен ориз, представител на национална минна компания се свърза с него и го попита колко пари иска за 50 килограма ориз. Те искаха да отглеждат и добиват сребро от него. Като научи, че годишният приход на компанията е 27 милиона рупии годишно, Деб определи цената му. "Умножете вашите 27 милиона рупии по 25, което е броят на годините, в които отглеждам и събирам този ориз", каза той на представителя. "Тогава ми платете за всеки килограм ориз."
Деб има основателни причини да смята, че оризът му е безценен. С бързо променящия се климат разнообразието на културите е необходимост. Все по-голям брой бежанци от климата вече не могат да съществуват на земята, която е подхранвала предците им, а опазването на коренния ориз, особено видове, подходящи за отглеждане в неблагоприятни условия, е по-важно от всякога.
Но в Индия оризът е повече от храната. Той е носител на богатото наследство на страната. В Бенгал, когато някой иска да разбере дали сте яли, пита "Bhaat kheyechho?" Или "Яде ли ориз?" е като ежедневно хранене, така и свещено приношение, празнувано като обред на преминаване в Анапрашана, церемония, отбелязваща първата лъжица ориз на бебето. Да оставим това културно и кулинарно наследство да загине е непростима. Трябва да го спасим, казва Деб.
Богат избор на ориз на
oriz.bg
източник: atlasobscura.com
Коментари
Публикуване на коментар