През 1877
японския император Мейджи гледал как леля му, принцеса Казу, умира от често
срещана болест: Каке. Ако болестта протичала нормално, краката й щели да се подуят,
а говорът да се забави. Скованост и парализа щели да се присъединят към
симптомите заедно с повръщане и тикове. В следствие сърцето щяло да спре и да
настъпи смърт.
Императорът страдал от същото заболяване. По тази причина той
дарил много пари за изследване на болестта. Било въпрос на оцеляване за
императора, семейството му и японските аристократи. За разлика от повечето
болести, които засягали бедните и уязвимите, от Каке страдали заможните и
власващите, особено тези, живеещи в градовете. Този факт дал на Каке и друго
име: Edо wazurai – Страхът на Едо (Едо е старото име
на Токио). С векове причинителят на болестта останал незабелязан: хубавият,
изчистен, бял ориз.
Скъп и труден за чистене, блестящият бял ориз бил знак за
висок статус в обществото. В Япония бедните ядяли кафяв ориз или други
въглехидрати като сладки картофи и ечемик. Богатите обаче могли да си позволят
чистен бял ориз, често дори без други храни. Това било проблем. Премахвайки
външните слоеве на зърната на ориза, те премахвали и жизненоважно хранително
вещество: тиамин, или витамин В1. Без тиамин хората и животните развиват Каке,
вече познат на английски като Берибери.
В своята книга „Берибери в модерна Япония: създаването на
национално заболяване“ Александър Бей описва усилията на тогавашните лекари
да разберат причините за болестта. Често срещано твърдение било, че се
причинява от влагата. Един доктор давал на болен самурай билки и го поставил на
диета, но войнът починал след няколко месеца. Други лекари горили изсушен див
пелин на телата на пациентите си за стимулиране на чи-то и потока на
кръвта.
Някои средства за лечение помагали, въпреки че все още никой
не разбирал болестта. Кацуки Гюдзан, лекар от XVIII век, даже смятал, че самият град Едо
бил проблемът. Той писал, че самураите, пристигащи в Едо, се заразявали с Каке
от водата и почвата на града и само тези, които се върнат в провинциалните си
домове щели да се излекуват. Тъй като добре обработеният бял ориз бил
труднодостъпен извън Едо, теорията на Гюдзан вероятно е проработила.
Междувременно някои лекари предписвали ечемик и червен боб, които съдържат
тиамин.
След 1877 година проблемът станал още по-сериозен. Само десет
години след смъртта на принцеса Казу, нейният съпруг, японския шогун, починал
от мистериозната болест. Парните машини направили чистеният ориз по-достъпен за
масите и тъй като правителството инвестирало повече в армия и военноморски
флот, войниците били хранени с бял ориз, защото не е толкова обемист, колкото кафявия
ориз, и издържа по-дълго. Неизбежно, войниците и моряците се заразили с
берибери.
Това вече не бил проблем само за горните класи на обществото
и дори за Япония. В статията си „Британска Индия и проблемът Берибери“,
Давид Арнолд пише, че докато императорът финансирал изследвания, берибери опустошавал
южна и източна Азия и по-специално войници, затворници и моряци.
В цялата каша се появил един доктор: Такаки Канехиро. Почти
веднага след присъединяването си към военноморския флот, той забелязва колко
много моряци страдат от бери-бери. След изследване на страдащи моряци, Канехиро
установил, че най-много заразени има сред затворниците и най-малко сред
офицерите.
Тъй като те се различавали главно по диетата, Такаки решил,
че липсата на протеин сред моряците с по-нисък статус причинява болестта. Това
противоречало на най-известната теория тогава: че бери бери се причинява от
бактерия. Той дори си уредил среща с императора, за да обсъдат теорията.
Канехиро също така забелязал, че западните народи не страдали
от берибери. Налагането на западна диета обаче било скъпо и моряците отказвали
да ядат хляб. Един инцидент позволил на Такаки категорично да си направи
заключение.
През 1883г. Тренировъчен кораб, пълен с кадети, се завърнал
от пътуване до Нова Зеландия, Южна Америка и Хаваите. От 370 кадета 169 били
заразени с берибери, а 25 били починали. Тогава Канехиро предложил един
експеримент. Друг тренировъчен кораб- Цукуба бил изпратен по абсолютно същият
маршрут, но този път лекарят уредил да се доставят повече хляб и месо вместо
бял ориз. Докато Цукуба пътувал по света, Такаки прекарвал безсънни нощи в
притеснения за успеха на експеримента.
Въпреки опасенията му, че може би греши, корабът се завърнал триумфално и само
14 моряка били заразени с берибери,защото не били спазвали препоръчаната диета.
И все пак лекарят не бил напълно прав, Той смятал, че болестта се причинява от
липса на протеин, а не тиамин. Понеже месото било скъпо, Такаки предложил на
моряците да се дава ечемик, който освен богат
на протеини, съдържал и тиамин. По препоръките, моряците смесвали храната си с
ечемик. В рамките на няколко години берибери почти изчезнал от военноморските
сили. Но само от там.
През 1885г. Такаки станал военноморски хирург генерал, но
много други лекари все още се съмнявали в теорията му и го атакували.
Резултатите на Такаки обаче довели до нов проблем: докато флотилията яде
ечемик, армията яде само бял ориз. А армията все още примамвала новобранци,
обещавайки да им дадат толкова бял ориз, колкото могат да изядат. Резултатите
били жестоки.
През Русо-Японската бойна 27000 войници починали от берибери, а
47000 от военни рани. Накрая ечемикът станал важна военна дажба, а причинителят
на болестта бил открит: белият ориз. Хората спорили за причинителя на берибери
още десетилетия, някои отричали, че Такаки е открил смъртоносната тайна на
белия ориз. За своя принос, той станал част от японските благородници и получил
името „Барона на ечемика“.
източник: atlasobscura.com
богат избор на различни видове ориз:
Коментари
Публикуване на коментар